Иконом Христомарий Папагеоргиу:

Ваше Високопреосвещенство, скъпи наш г-н Неофите, Морфоски митрополит, почитаеми отци, драги ми кмете, скъпи братя в Христос, днес с голяма радост посрещнахме в този свещен храм на Честния Кръст в Горна Левкара Морфоския митрополит г-н Неофит, когото познаваме отдавна. Знаем го още от времето, когато беше дякон. Радваме се, че присъства на светата литургия и оглави панихидата на презвитера Мария, както и другите панихиди в нашата енория. Смятаме го за голямо благословение, Ваше Високопреосвещенство, че се намирате днес сред нас в нашия храм. Бяхме отправили покана преди много години и днес тя се осъществи. Радваме се, че сте заедно с нас, за да ни благословите, да ни осветите и да приемем душеполезните слова, които ще изречете след приветствието, което Ви отправям от името на цялата църква. Вие сте един човек,  който, както казва Христос, стана „предмет на противоречия“ (Лука 2:34), когото едни от нас Ви подкрепяме, други са против Вас, но повечето народ Ви обича, върви след Вас, уважава Ви и Ви подкрепя, защото сте от хората, които казват истината. Вие сте от хората, които не се страхуващи се да говорят за Христос Разпнатия и Възкръсналия, не се страхувате да говорите за правотата на вярата и не само това. Затова за нас е голяма радост, че днес сте сред нас и ще го повторя за пореден път: за да чуем полезните думи от Вашата уста. Ние вземаме пример от Вашия пример и Ви пожелаваме Господ да Ви подкрепя в трудното дело, което носите на раменете си! Ще спра дотук, защото целта не е да чуят мене, но да чуят благословените думи, които ще излязат от Вашите уста. Добре дошли в нашата енория! С любов и съпричастност Ви приветстваме с добре дошли! 

Морфоски митрополит Неофит:

Скъпи отци, почитаеми г-н кмете на градчето Левкара, богоизбрани народе (Тит 2:14), „духът е бодър, а плътта – немошна” (Мат. 26:41)! С толкова голямо желание дойдохме днес да служим в „Честния Кръст“ на Левкара, но поради греховете ми не ми се позволи, както и заради болката  в краката и гласа ми. Но си спомням думите от свитъка, който държи на иконата свети Никифор Прокажени и на който са написани думите на свети апостол Павел: „Защото силата Ми се в немощ напълно проявява“ (2 Кор. 12:9). Следователно, много важно е ние, кипърците и всички православни, които сме свикнали да казваме „като здравето друго няма, куме!“, да вникнем по-дълбоко в мъдростта на апостол Павел. Защото тази мъдрост не е негова, а е на Светия Дух, както и на всички светци от древността и от наши дни. Защо един апостол Павел, чието слово направи чудеса, проповедта му и до днес прави чудеса, стига само да сме обърнали внимание на хубавото апостолско четиво, което прочете певецът. Апостолът на всички народи свети Павел непрестанно повтаря, че тялото ни е храм на Светия Дух. Но ние това тяло докъде го докарахме? Една съвременна светица, която познавах, света Галактия от Крит, казваше: „Съвременните хора докараха тялото си дотам, че заприлича на помийните ями на Ню Йорк“. Точно така каза. Светците не се срамуват да казват истината. И я попитах: „Имаме и ние помийни ями, само горкият Ню Йорк ли има? Защо ни представяш съвременните тела като канализацията на Ню Йорк?” Отговори ми: „Защото там се ражда грехът и оттам се разпространява по целия свят. Каквото правят там, се превръща в мода по целия свят. Оттам започва грехът. И когато грехът се възприеме от душата, тя го предава на тялото.”  

Както се казва в молитвите на параклиса: „Боледува тялото, боледува и душата ми“. Съществува връзка, общение на тялото и душата. И понеже Бог вижда, ние трябва да се смиряваме – както тялото ни чрез болестите, така и душата ни (не само чрез нейните душевни болести, но и чрез страстите, които са болести на душата) трябва да се смири. Изцеряването както на тялото, така и на душата ни (а и на политическите и обществените събития в родината ни) е да осъзнаем различните кръстове, които Бог понякога допуска да понесем и хората, и обществото. Нека използваме тия кръстове за нашето възкресение, за личното ни възкресение, за възкресението на обществото и по-конкретно на енорията на Левкара, но и за възкресението на народа ни, който винаги е бил подложен на изпитания, а особено в наши дни. 

Но, за да не се разпростираме много, накратко ще ви кажа: защо допусна Господ един апостол Павел да боледува? Апостолът Го беше молил: „Моля те, да ме изцериш“ И какво му отговори?: „Заради многото ти откровения ще си останеш така, с болестите си, стига ти Моята благодат!“ (2 Кор. 12:9) Виждате ли какъв Бог имаме?! Не можеше ли да даде на презвитера Мария още 30 години живот и вместо да умре на 50 да си отиде на 80? Можеше. Бог е и каквото иска, прави го. Виждаше обаче, че е от полза за вечността й да си замине сега, защото вечният живот не е никъде другаде, освен и само на небето. Не сме разбрали, скъпи мои, че тук сме само наематели. Не сме го осъзнали това. И въпреки че ние, кипърците, обичаме панихидите и гробовете, които често посещаваме (това е едно от хубавите ни неща), не вникваме в смисъла и дълбочината на панихидите и гробовете. Защо един Бог прие да влезе в един гроба? Както пеем в Надгробния плач: „О, Христе, животе, в гроб положен си бил…” Помислете си само! Самият живот, който е Христос, влиза в гроба за три дни само. Това не е философия. Това е дълбочината на нашето богословие. Защо? Защото нашето предназначение е вечният живот. Обърнете внимание, когато свещеникът ви причастява, какво казва: „Причастява се Божият раб/Божията рабиня с Тялото и Кръвта Христови за прошка на греховете и вечен живот“, т. е. получаваме прошка на греховете. Знаете ли какво означава това? Да нямаме угризения на съвестта за миналото ни, да не се страхуваме за бъдещето и да сме благодарни за настоящето, да не се оплакваме. Да използваме настоящето си! 

Ето, и аз дойдох така напето днес да служа, но изведнъж разбирам, че гласът ми не ми позволява. Трябва да застана тук, до трона, не съм за трона днес, и да се моля Господ да ме просветли да кажа две думи от цялото си сърце на този изстрадал народ на Кипър, на Леврака. И съм много щастлив, че ме удостои да вляза да се поклоня на моя светец свети Неофит, който се е родил тук, където получих силата и действието на честния и животворящ Кръст. Спомням си някога, когато бях дякон на тогавашния Китийски митрополит Хрисостом, заедно с отците тогава – отец Сотирий и отец Андрей – как го въздигахме многократно. Но това са спомени. Най-важното не е да събуждаме някакви спомени. Това е старческа болест да живееш със спомените. Ние, християните, сме хора на бъдещето, на вечното бъдеще. Ако се занимаваме с греховете от миналото ни, със страховете за бъдещето и не сме признателни за тези малки хубави мигове, които преживяваме сега  (казва се „сега и всякога“, но преди „всякога” е „сега”!), когато тези три неща ги нямаме, тогава нямаме и радост. Изяждат ни скърбите от миналото, страховете за бъдещето и не се радваме на настоящето. Помислете си само: тези две думи „за прошка на греховете“ колко много крият в себе си? 

И второто, което казва свещеникът: „За прошка на греховете и вечен живот“. Толкова хора споменахме молитвено днес, сред тях, разбира се, и покойната Мария. Както ми каза добрият свещеник тук, отец Христомарий, когато й се дал този кръст на болестта, тя го понесла мълчаливо и признателно, без да роптае. Възможно ли е една такава жена, с такъв край на живота, която постоянно се е наслаждавала на „прошката на греховете“, да няма живот вечен и да не идва сега безсмъртната й по Божия благодат душа да се причасти?! Днес не се причастихме само вие и ние, причасти се с Христовата светлина и покойната ни презвитера. Затова се извършват панихидите. Каквото приемаме недостойно ние, живите, го приемат и нашите покойници. Затова да се възползваме от панихидите, като първо и най-важно е да се замислим кое е нашето бъдеще? И то не е един гроб. Виждате, че и Пресветият гроб на Христос, който благоухае, не е Неговото постоянно жилище. „Възкръсна в третия ден от мъртвите“. И какво казваме в Символа на вярата? „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“ – това е нашата цел. На тази вяра се опря цялата наша гръцкоправославна култура, всички революции и цялото търпение на нашия род, защото бяха хора, които се причастяваха с „Тялото и Кръвта Христови за прошка на греховете и живот вечен“. 

Сега, умният отец Христомарий ни каза нещо, което не заслужаваме, нещо, с което нарекоха нашия Господ: „предмет на противоречия“. Благодаря много за това и дано да остана „предмет на противоречия“ и никога да не се отъждествя с каквато и да било политическа система и идеология. Това е провалът на един епископ. Епископът се грижи само за едно: как да се хареса на Бога, как да познае Бога, да Му се наслади и да Го предаде на народа си. 

Някога един съвременен светец от Есекс (Англия), свети Софроний, ми каза: „Да знаеш, дяконе, нещо, което ще ти послужи в бъдеще, а то е, че епископът не живее за себе си, а живее за нуждите на паството си, с неговите радости и скърби. Винаги е там и има една грижа: този народ, който Ти, Христе, ми повери и го изкупи с богочовешкото Си Тяло, каква вяра има?“ И се уверих, г-н кмете, че нашият народ  има търпение, има и национален патриотизъм, колкото и да беше подложен на опасности по време на колониализма, на турското робство, на венецианското и латинско господство. Един ден пресметнах и знаете ли колко години се оказа, че сме имали окупатори? 760 години! Един окупатор си е тръгвал, друг е идвал. И въпреки това не е било подложено на опасност православното ни самосъзнание, както е подложено сега. От нас самите е подложено на риск. Някога казвах, че е отговорна Европа. Но тя си върши своята работа. Това е едно еретическо християнство. Еретик се нарича този, който не е в истината, а тя е винаги една. Не може да има много истини. Една е само и тя е Христос „Аз съм истината…“ (Йоан 14:6). Това не го е казал нито Буда, нито Мохамед. Само папата се осмели да го каже и падна. Затова нека не ни интересува какво казват другите за нас, а да се погрижим какво ще каже Господ за нас, защото ние имаме бъдеще, колкото и да сме грешни – и вярващите, и невярващите, и маловерните имаме бъдеще. Затова повтарям: нашето бъдеще не е гробът. То не е нито обединената днес, а утре разединената Европа. Идва и нейното разпадане, както някога на Съветския съюз и на Югославия. Нищо човешко не е вечно. Знаете ли какво е вечно у човека? Неговата душа. Колко страшно! Всичко да е нетрайно – и нациите, и съюзите, които те създават, а да е вечен този невеществен материал, който е вътре в нашето тяло – душата ни! 

И както чухте днес, блудният син взел наследството си и казал: „Ще отида да се забавлявам, както мога. Дай ми полагащата ми се част от наследството“. „Вземи го, чедо“. Господ е свобода, не налага волята Си. „Който иска, да ме последва…“ Аз, да знаете, в тая притча за блудния син никога не обръщах внимание на това хубаво нещо, което обикновено говорят проповедниците все около блудния син, който се завърнал и излязал баща му, и го приел, и го облякъл в хубави дрехи, и му изпекъл охраненото теле да яде и да се весели. Винаги, ама винаги съм се замислял за втория син, за добрия, религиозния, послушния, грижовния, който е нямал сили да се зарадва на завръщането на брат си. Колко е страшно! Представям си сега да се завърне един мой изгубен брат и моята мисъл да е защо заколихме телето да го изядем! Големият брат казал на баща си: „А на мене не си дал нито едно яре…“. Чувате ли за каква завист става въпрос? Искате ли да видите и вие, искам ли да видя и аз на какъв път се намира душата ми? Нека се вгледаме в себе си кога се радваме и дали въобще се радваме, когато нашият брат, приятел, съсед празнува. Вгледайте се и тогава ще видите къде се намира безсмъртната ви душа, тази, пред която стои възможността да се радва на небесната литургия, която очаква всички нас и която е благословеното царство на Отец и Син, и Свети Дух. 

Пожелавам ви я аз на вас, пожелайте ми я и вие на мене! И Господ да ни удостои да останем „предмети“ в нашето време и да не се нагодим никога към каквото и да било земно нещо!

Превод от гръцки: Мария Христова 

Пожелавам ви много и благословени години! Днес празнуваната светица, блажената Мария Египетска, живяла много години. По-голямата част от годините си прекарала в пустинята – там, където са хиените, отвъд река Йордан. Една жена, сама в компанията на лъвовете, преживяла там 40 и повече години. Защо? 

В такива пролетни дни преди толкова векове тръгнала и тя да се поклони на всесветия Гроб на нашия Господ. Тя била от Египет, от Александрия, и професията й била от най-древните – проститутка. Дори се казва, че тази светица била обладана от страст, надминаваща проституцията. Когато виждала някой красив, но скромен мъж, който не искал да се отдаде на разврат, самата тя отивала и му предлагала пари да отиде с нея. Това на езика на медицината се нарича „нимфомания“, т.е. тя била обладана от мания. Когато човек обикне прекомерно една страст, тя се превръща в мания. Да ви ги изредя  последователно: желанието, когато не го овладеем, се превръща в копнеж; копнежът, когато нарасне с помощта на сатаната и на някои външни заобикалящи ни обстоятелства, се превръща в страст; и когато страстта се използва прекомерно, т.е. по прекомерен начин, винаги със съдействието на лукавия тя става мания и вече се свързва с различни болести на душата и тялото. 

Тази светица преди да стане светица била обладана от мания, „нимфомания“. 

И така, един ден тя видяла кораб, който тръгвал за Йерусалим. 

– Къде отива корабът?

– В Йерусалим.

– Защо?

– Отиват да се поклонят на Божи гроб.

Видяла, че на кораба има красиви моряци, и си рекла:

– Ще отида. Там ще спечеля някого с красотата си.

Когато дошло време да се плащат пътните такси, тя казала на капитана: 

– Аз нямам пари да ти дам, имам обаче тялото си. 

Така и капитанът отишъл при нея. 

„Омърсяваше с блудството си целия кораб…“, казва биографът й, който също е светец – свети Софроний, Йерусалимски патриарх, ученик на свети Йоан Милостиви, кипърец. 

Пристигнали в Йерусалим. Тези, които се били омърсили с плътските грехове,  предизвикани от нея самата, от срам не отишли да се поклонят. Всеки един от тях си казал: „След тези неща, които извършихме, за поклонение ли е токова тяло сега?“

А тя с цялото си безочие, което притежавала, отишла. Та нали била обладана от мания! Вманиаченият човек загубва срама си, тъй като срамът е спирачката, която Бог слага на съвестта, за да може човек да ограничи греха и може би да се покае някога, за да се изцери. Най-важното изцерение на човешката личност е да се научим да се покайваме. 

Ако ви попитат невръстните ви деца: защо се родихме? Защо дойдохме в този живот? Какво иска от нас Бог, че се появихме на този свят? Е, можеха и тези деца да не се появят, както толкова други. Ние живяхме, живеем сега, а и ние някога бяхме деца. Отговорът е един: живеем, за да се научим на покаяние, т.е. как да поправим ума си, как да го преобразим по-точно. Това означава покаянието: да променим ума си (от гръцката дума митания или метанойа – промяна на мисленето, б. р.). А когато той се промени и дойде Светият Дух, и го очисти, и дойде Христос, Който е истинската светлина, какво става с това дете? Какво става с тази жена? Какво става с този мъж, който се кае, колкото и грехове да е извършил? 

Света Мария Египетска е пример за това – тя става светица. Идваме на този свят, за да се осветим. Или ще се осветим, или, както казвам някога на шега, ще се разпаднем. Света Мария Египетска не беше за освещение, беше за „разпадане”. Обаче ето, че нашата света Богородица разбра, че тази мания, която беше обладала младото красиво момиче от Египет, можеше да се преобърне, да се завърти копчето към любовта към Христос, към влюбването в Христос. 

И така, тръгнала безочливата тогава блудница Мария да влезе в църквата – и то на Божи гроб, представете си! Но невидим ангел Божи й попречил. 

Помислете си само, днес всички да влизат в църквата „Свети Димитриан“ (местен кипърски светец от 9 в., б. р.) и вие да почувствате, че някой да ви отблъсква назад! Това се случило и с Мария Египетска, нейният ангел пазител я отблъсквал назад, за да не влиза в църквата, защото виждал нейната сквернота, нейната неразкаяност. Три пъти, казва се, е опитвала, но и трите пъти ангелът я отблъсквал назад. 

Тя го разбрала: „Не съм облечена подходящо – нито душевно, нито телесно, за да вляза в Божия храм.“ 

Видяла една мозаечна икона на света Богородица, приближила се и рекла: „Света Богородице, помогни ми да се покая. Помогни ми да променя живота си. Остави ме да вляза в църквата на твоя Син, да се поклоня на гроба Му, на светия Му гроб, и ти обещавам, че няма да се върна отново към блудството. Ще отида в пустинята и там ще плача за всички хора, които съблазних, но и за тялото и душата си, които са храм на Светия Дух, а аз ги оскверних.“ 

И нашата състрадателна и милостива света Богородица и нейният човеколюбив Син, нашият Господ Иисус Христос, позволили на блудницата Мария да влезе в храма, след като направила тази изповед и дала това обещание. Тя влязла в храма, поклонила се със сълзи на очи и като излязла, се отправила към хлебаря. Поискала му 2 хляба и с тези 2 хляба преживяла 43 години в пустинята. Ангелите й помагали, та с малко да преживее дълго. Стигнало се дотам, е казано, да придобие такава святост, че когато веднъж подвижникът отец Зосима отишъл в пустинята, я видял да лети. Не стъпвала по земята тази, която била потънала толкова дълбоко в греха. Божията благодат я извисила над земята, над тежестта на човешкото тяло. И като я видял авва Зосима, си казал за миг, че ще да е някой мъж подвижник. В течение на дългите години дрехите й изгнили и се разпаднали, тя била напълно гола и изцяло почерняла. 

– Отец Зосима, – извикала го тя по име, – жена съм, не се приближавай! Хвърли ми връхната си дреха!

Той й хвърлил връхната си дреха, тя се загърнала и се приближила. После му изповядала целия си живот. Оттам и ние познаваме живота на света Мария Египетска. 

На следващата година отново отишъл свети Зосима и я причастил, а по-късно намерил мъртвото й тяло. И с помощта на лъвовете, се казва, изкопал един ров и погребал блажената Мария Египетска. 

Ако ние, мъжете, имаме за образец на духовно мъжество свети Йоан Кръстител, вие, жените, имате света Мария Египетска. Толкова високо стои тази светица на небето, че Църквата я отличила сред всички светици и й отредила тази неделя, петата неделя от Великия пост, за да я посвещаваме винаги на света Мария, една бивша проститутка. Такава сила има Иисус Христос, стига да Го обикнем и да Му кажем: „Ела, Христе Боже мой, удостой ме с Твоята любов! Ела, Христе Боже мой, да Те опозная! Помогни ми да се променя, сам не мога!“ Самият Той го казва: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан 15:5). Без Христос сме нищо. Всички ще ни забравят. С Христос ще имаме вечен спомен. Затова да помним и да не забравяме примера на света Мария Египетска.

Днес ние дойдохме тук, в благословената община Фласо по две причини. Донесох със себе си и иконата на света Мария Египетска. Знаете ли кои ми подариха тази икона? Ще онемеете, като разберете кои! Спомняте ли си преди две години, когато направих някои проповеди, в които говорих за хомосексуалистите и се нахвърлиха върху мене тогава отвсякъде да ме разкъсат? Съществуват и хомосексуалисти, които се молят, които искат да се променят, които искат да се преобразят, както искаше света Мария. Но не могат или поради отежнена наследственост, или поради лош навик и страст, когато, както ви казах, страстта се превръща в мания и не могат сами да се променят. 

Влязоха някои от тях в интернет, в youtube, чуха проповедите – не откъслечно, а целите –

и казаха: „Но това са сериозни неща, които говори, не е нито да му се подиграваме, нито да се борим с него.“ И започнаха да идват в Евриху (малък град югозападно от Никозия, седалище на митрополита на Морфу, който град е в окупираната част на Кипър, б. р.) един по един да се изповядват. Идваха дори и от Гърция. И тогава им казах: сами не можете да се поправите. Ще ви дам един светец, когото, като ви обхване силно желание, да го помолите и той да натисне спирачката. Кой светец им дадох ли? Света Мария Египетска! 

Минаха две години оттогава. Цели две години. И тези хора, мъже и жени, видяха голяма помощ – не от мене, а от света Мария Египетска и особено от силата на света Богородица.  Казах им: Дръжте се за света Богородица! Всеки път, когато паднете в какъвто и да е грях, не се отчайвайте: „Света Богородице, помогни ми да стана. Света Мария Египетска, дай ми част от покаянието си.“ 

Така полека-лека, малко по малко започнаха да се изцеряват. Манията се обърна в страст, страстта се обърна в копнеж, копнежът се обърна в желание. И се стигна дотам да желаят преди всичко покаянието на света Мария и чистотата на света Богородица. И винаги с Божията помощ! Едни намалиха страстта си, други я превъзмогнаха, ала всеки един според силите си. Иисус Христос вижда, че се стараем. Всички ще ни съди при Второто Си пришествие. Дотогава, както ми казваше преподобни Паисий: „ Адът, сине, е отворен!“ Затова правим служби, затова се молим. За да се очисти все повече и повече Божият образ вътре в човека. 

Така че тези хора ми направиха един подарък – това е иконата, която ви донесох днес да се поклоните. Изпратиха ми я от Гърция, защото казват, че са получили голяма помощ от тая светица. Всички ние имаме нужда от застъпничеството на света Богородица и молитвите, примера и покаянието на света Мария Египетска.

Молете се вие за нас, моля се и аз за вас! 

Превод от гръцки: Мария Христова

Днес, както знаете, празнуваме един голям съвременен светец, който Господ ни удостои да познаваме. Да ни обикне първо той, а впоследствие и ние него. Нас, горките, той ни осинови, и вече 22 години чувствам, че  осинови и Митрополията на Морфу. 

Блаженият отец Яков от Евбея беше обикнат от всички кипърци. Този нов аскет беше наречен от мнозина „Простете ми“, тъй като светецът с пророческия дар, който притежаваше от най-ранна възраст, имаше обичая  да гледа  непрестанно в сърцето си. И виждаше в него и страсти, и грешки, а не като нас, които мислим, че сме безгрешни. 

Светците са светци, защото виждат грешките си и се покайват. Не са нито безгрешни, нито са без грях, но са покаяли се хора, които обикнаха покаянието с буден ум, благоразумни помисли и трезвено сърце.

Блаженият Яков постоянно казваше на всяка трета дума „Простете ми, добрите ми деца“, „отче Атанасие, прости ми“ и продължаваше. Аз си мислех, че е някакъв тик. Както аз често казвам „е…, е…” по време на проповедите и някои се дразнят, така той казваше „Простете ми“.  И един ден аз, смелчагата, му казах:

-Дядо, този навик да казваш постоянно „простете ми“ откъде го придоби? 

– От Светия Дух го придобих. 

– Значи не е тик?

– Какво е тик?

Обясних му какво имаме предвид ние, съвременните хора и ми отговори: 

– Не, чедо.  Аз виждам двойно. Виждат и очите на тялото ми, и очите на душата ми. Виждам с телесните си очи  осезаемите неща, които виждате и вие, а с очите на душата виждам страстите и грешките си. Понякога Господ  не знам защо, а и какво добро намери у мен  ми открива и страстите и грешките на хората. Но не ги казвам лесно, за да не ги обидя. Казвам ги там, където виждам добра почва за покаяние.

Виждате ли?! Светият човек не обижда. Помага на другите да се покаят. И така, този Божи човек се издигна на много високо духовно равнище. Достигна до такава степен, че самата света Богородица го нарече приятел на Сина й и нейн приятел. Веднъж й се оплакал, че го болели краката от разширените вени, от което страдал, и отишъл да й ги покаже. И веднага му се явила света Богородица, заедно със свети Серафим Саровски и свети Йоан Богослов, двамата големи нейни приятели и представила на двамата светци новия светец. И казала: „Йоане Богословe и ти, свети Серафиме Саровски, светци мои и приятели на Сина ми, този тук, когото виждате с голите окървавени крака, е приятел на Сина ми и избран мой приятел, и искам да го излекувате!“ И единият светец, се казва, помазал единия му крак с елей, донесен от небето, а другият светец – другия крак. И го попитах: „Оздравя ли?“ „Сто процента не“, ми каза. „Толкова, колкото да мога да служа и да славословя Бога. Но от болестта остана, дори в гроба си да занеса, за да казвам: Господи помилуй! с болка за мене и състрадание към ближния.“ Виждате ли?  Светците обичат болката. Не искат да бъдат сто процента здрави, защото знаят, че болката смирява тялото, смирява и душата. 

И нашата цел не е здравето, както казват кипърците: „Като здравето няма нищо друго, куме.“ Целта ни е смирението, само така е здрава душата ни. И ако имаме всички тези изпитания през последните години, причини на  първо място и най-вече са нашият егоизъм, нашата безнравственост, покварата и разложението ни, многото аборти и противоестествени грехове, които се вършат във и извън брака. 

Божиите светци ни откриват и казват не просто пророчества: „Ще стане  земетресение, ще има наводнение, ще избухне война“. Основното, което казват Божиите хора и в Стария, и в Новия завет, е кои са причините за всички тези беди, които ще настъпят. Светците посочват кои са греховете, които много са разгневили Бога, и какво Той допуска, за да се смирим и да оздравее душата ни: било болести в личен, национален или световен мащаб, както сега пандемията, било различни войни, които идват, или земетресенията, или пък други проблеми на  заобикалящата ни околна среда. 

Нашите бащи и майки ни учеха какво правеха те в такива моменти, когато виждаме, че е настъпил Божият гняв за неразкаяните ни грехове, когато ние не можем да простим, нито взаимно да се опростим. Какво правеха? Извършваха много литургии. Не затваряха църквите, както правят сега. Те оставаха отворени даже и през нощта и хората четяха там Псалтира. Един излизаше, друг влизаше, но дори и един да останеше, четяха Псалтира. Сутринта идваше свещеникът и певците и отслужваха литургии всеки един Божи ден. Така се намаляваха епидемията, смъртта, войната и каквото и да било друго – земетресение, глад, наводнение. Сега станахме европейци. Големият грях на Европа, на атеистична Европа, е, че поставя разума над вярата. Чувате ли какво казвам? Големият грях на Европа, който възприеха и много съвременни гърци е, че слага логиката над вярата. Докато православен е този, който прави нещо друго: поставя над всичко вярата, истинската вяра, доверието в Триединния Бог, в Богородица и светиите, и използва логиката с разум, не я обожествява. Не затваря църкви, а ги отваря. Не намалява молитвата, а я усилва. Не намалява, а увеличава поста и земните поклони и чете много, много молебни канони и Псалтира. 

Затова ви моля, отец Атанасий, и ти, сестра Исидора, (казах го и на други места в нашата епархия), имате отговорността да намерите всеки от вас в обкръжение си– ти, отец Атанасий в селото си в Какопетря, а ти,  сестра Исидора – сред поклонниците, които знаеш, че идват тук (има предвид манастира „Св. Богородица Хрисокурдальотиса” при село Курдали, Морфоска епархия), десет човека. И да им възложите да четат всеки ден по две катизми от Псалтира. Ще кажеш например: „Димитра, ти ще четеш първа и втора катизма, Панайоти – трета и четвърта, Василе –пета и шеста.“ Така всеки ден ще четете в селото Псалтир. Свети Яков (Цаликис) и свети Паисий (Светогорец) казваха: „Място, където всеки ден се чете Псалтир, се превръща в крепост, става духовна твърдина.“ Също така и много литургии. И слава Богу, виждам че свещениците и певците ни показват  голяма готовност за това. И много ме радва, но това не е достатъчно! Нужен ни е и Псалтирът. Ще се мобилизирате да го правите, но без да казвате: „А, аз съм един от десетте, които назова сестра Исидора“. „Нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“ (Мат. 6:3). Десет души тайно се молят на Бога и четат всеки ден двадесетте катизми от Псалтира. Псалтирът е най-силната молитва, която има Църквата. Свети Паисий я определя като „картечница“. Някогашните отци така ги виждаха нещата и така говореха. Друго, което правеха те, и особено свети Яков (той беше от Мала Азия и го извършваха и там, и в Кипър), беше да изнасят иконите и светите мощи и да правят литийни шествия. Защо? За да се освети въздухът – това беше смисълът. Ако ви попитат: защо извършвате литийни шествия, когато са забранени? Отговорът е: за да се освети въздухът, защото греховете ни замърсиха въздуха и атмосферата. Това е истината.

Превод от гръцки: Мария Христова