Иконом Христомарий Папагеоргиу:
Ваше Високопреосвещенство, скъпи наш г-н Неофите, Морфоски митрополит, почитаеми отци, драги ми кмете, скъпи братя в Христос, днес с голяма радост посрещнахме в този свещен храм на Честния Кръст в Горна Левкара Морфоския митрополит г-н Неофит, когото познаваме отдавна. Знаем го още от времето, когато беше дякон. Радваме се, че присъства на светата литургия и оглави панихидата на презвитера Мария, както и другите панихиди в нашата енория. Смятаме го за голямо благословение, Ваше Високопреосвещенство, че се намирате днес сред нас в нашия храм. Бяхме отправили покана преди много години и днес тя се осъществи. Радваме се, че сте заедно с нас, за да ни благословите, да ни осветите и да приемем душеполезните слова, които ще изречете след приветствието, което Ви отправям от името на цялата църква. Вие сте един човек, който, както казва Христос, стана „предмет на противоречия“ (Лука 2:34), когото едни от нас Ви подкрепяме, други са против Вас, но повечето народ Ви обича, върви след Вас, уважава Ви и Ви подкрепя, защото сте от хората, които казват истината. Вие сте от хората, които не се страхуващи се да говорят за Христос Разпнатия и Възкръсналия, не се страхувате да говорите за правотата на вярата и не само това. Затова за нас е голяма радост, че днес сте сред нас и ще го повторя за пореден път: за да чуем полезните думи от Вашата уста. Ние вземаме пример от Вашия пример и Ви пожелаваме Господ да Ви подкрепя в трудното дело, което носите на раменете си! Ще спра дотук, защото целта не е да чуят мене, но да чуят благословените думи, които ще излязат от Вашите уста. Добре дошли в нашата енория! С любов и съпричастност Ви приветстваме с добре дошли!
Морфоски митрополит Неофит:
Скъпи отци, почитаеми г-н кмете на градчето Левкара, богоизбрани народе (Тит 2:14), „духът е бодър, а плътта – немошна” (Мат. 26:41)! С толкова голямо желание дойдохме днес да служим в „Честния Кръст“ на Левкара, но поради греховете ми не ми се позволи, както и заради болката в краката и гласа ми. Но си спомням думите от свитъка, който държи на иконата свети Никифор Прокажени и на който са написани думите на свети апостол Павел: „Защото силата Ми се в немощ напълно проявява“ (2 Кор. 12:9). Следователно, много важно е ние, кипърците и всички православни, които сме свикнали да казваме „като здравето друго няма, куме!“, да вникнем по-дълбоко в мъдростта на апостол Павел. Защото тази мъдрост не е негова, а е на Светия Дух, както и на всички светци от древността и от наши дни. Защо един апостол Павел, чието слово направи чудеса, проповедта му и до днес прави чудеса, стига само да сме обърнали внимание на хубавото апостолско четиво, което прочете певецът. Апостолът на всички народи свети Павел непрестанно повтаря, че тялото ни е храм на Светия Дух. Но ние това тяло докъде го докарахме? Една съвременна светица, която познавах, света Галактия от Крит, казваше: „Съвременните хора докараха тялото си дотам, че заприлича на помийните ями на Ню Йорк“. Точно така каза. Светците не се срамуват да казват истината. И я попитах: „Имаме и ние помийни ями, само горкият Ню Йорк ли има? Защо ни представяш съвременните тела като канализацията на Ню Йорк?” Отговори ми: „Защото там се ражда грехът и оттам се разпространява по целия свят. Каквото правят там, се превръща в мода по целия свят. Оттам започва грехът. И когато грехът се възприеме от душата, тя го предава на тялото.”
Както се казва в молитвите на параклиса: „Боледува тялото, боледува и душата ми“. Съществува връзка, общение на тялото и душата. И понеже Бог вижда, ние трябва да се смиряваме – както тялото ни чрез болестите, така и душата ни (не само чрез нейните душевни болести, но и чрез страстите, които са болести на душата) трябва да се смири. Изцеряването както на тялото, така и на душата ни (а и на политическите и обществените събития в родината ни) е да осъзнаем различните кръстове, които Бог понякога допуска да понесем и хората, и обществото. Нека използваме тия кръстове за нашето възкресение, за личното ни възкресение, за възкресението на обществото и по-конкретно на енорията на Левкара, но и за възкресението на народа ни, който винаги е бил подложен на изпитания, а особено в наши дни.
Но, за да не се разпростираме много, накратко ще ви кажа: защо допусна Господ един апостол Павел да боледува? Апостолът Го беше молил: „Моля те, да ме изцериш“ И какво му отговори?: „Заради многото ти откровения ще си останеш така, с болестите си, стига ти Моята благодат!“ (2 Кор. 12:9) Виждате ли какъв Бог имаме?! Не можеше ли да даде на презвитера Мария още 30 години живот и вместо да умре на 50 да си отиде на 80? Можеше. Бог е и каквото иска, прави го. Виждаше обаче, че е от полза за вечността й да си замине сега, защото вечният живот не е никъде другаде, освен и само на небето. Не сме разбрали, скъпи мои, че тук сме само наематели. Не сме го осъзнали това. И въпреки че ние, кипърците, обичаме панихидите и гробовете, които често посещаваме (това е едно от хубавите ни неща), не вникваме в смисъла и дълбочината на панихидите и гробовете. Защо един Бог прие да влезе в един гроба? Както пеем в Надгробния плач: „О, Христе, животе, в гроб положен си бил…” Помислете си само! Самият живот, който е Христос, влиза в гроба за три дни само. Това не е философия. Това е дълбочината на нашето богословие. Защо? Защото нашето предназначение е вечният живот. Обърнете внимание, когато свещеникът ви причастява, какво казва: „Причастява се Божият раб/Божията рабиня с Тялото и Кръвта Христови за прошка на греховете и вечен живот“, т. е. получаваме прошка на греховете. Знаете ли какво означава това? Да нямаме угризения на съвестта за миналото ни, да не се страхуваме за бъдещето и да сме благодарни за настоящето, да не се оплакваме. Да използваме настоящето си!
Ето, и аз дойдох така напето днес да служа, но изведнъж разбирам, че гласът ми не ми позволява. Трябва да застана тук, до трона, не съм за трона днес, и да се моля Господ да ме просветли да кажа две думи от цялото си сърце на този изстрадал народ на Кипър, на Леврака. И съм много щастлив, че ме удостои да вляза да се поклоня на моя светец свети Неофит, който се е родил тук, където получих силата и действието на честния и животворящ Кръст. Спомням си някога, когато бях дякон на тогавашния Китийски митрополит Хрисостом, заедно с отците тогава – отец Сотирий и отец Андрей – как го въздигахме многократно. Но това са спомени. Най-важното не е да събуждаме някакви спомени. Това е старческа болест да живееш със спомените. Ние, християните, сме хора на бъдещето, на вечното бъдеще. Ако се занимаваме с греховете от миналото ни, със страховете за бъдещето и не сме признателни за тези малки хубави мигове, които преживяваме сега (казва се „сега и всякога“, но преди „всякога” е „сега”!), когато тези три неща ги нямаме, тогава нямаме и радост. Изяждат ни скърбите от миналото, страховете за бъдещето и не се радваме на настоящето. Помислете си само: тези две думи „за прошка на греховете“ колко много крият в себе си?
И второто, което казва свещеникът: „За прошка на греховете и вечен живот“. Толкова хора споменахме молитвено днес, сред тях, разбира се, и покойната Мария. Както ми каза добрият свещеник тук, отец Христомарий, когато й се дал този кръст на болестта, тя го понесла мълчаливо и признателно, без да роптае. Възможно ли е една такава жена, с такъв край на живота, която постоянно се е наслаждавала на „прошката на греховете“, да няма живот вечен и да не идва сега безсмъртната й по Божия благодат душа да се причасти?! Днес не се причастихме само вие и ние, причасти се с Христовата светлина и покойната ни презвитера. Затова се извършват панихидите. Каквото приемаме недостойно ние, живите, го приемат и нашите покойници. Затова да се възползваме от панихидите, като първо и най-важно е да се замислим кое е нашето бъдеще? И то не е един гроб. Виждате, че и Пресветият гроб на Христос, който благоухае, не е Неговото постоянно жилище. „Възкръсна в третия ден от мъртвите“. И какво казваме в Символа на вярата? „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“ – това е нашата цел. На тази вяра се опря цялата наша гръцкоправославна култура, всички революции и цялото търпение на нашия род, защото бяха хора, които се причастяваха с „Тялото и Кръвта Христови за прошка на греховете и живот вечен“.
Сега, умният отец Христомарий ни каза нещо, което не заслужаваме, нещо, с което нарекоха нашия Господ: „предмет на противоречия“. Благодаря много за това и дано да остана „предмет на противоречия“ и никога да не се отъждествя с каквато и да било политическа система и идеология. Това е провалът на един епископ. Епископът се грижи само за едно: как да се хареса на Бога, как да познае Бога, да Му се наслади и да Го предаде на народа си.
Някога един съвременен светец от Есекс (Англия), свети Софроний, ми каза: „Да знаеш, дяконе, нещо, което ще ти послужи в бъдеще, а то е, че епископът не живее за себе си, а живее за нуждите на паството си, с неговите радости и скърби. Винаги е там и има една грижа: този народ, който Ти, Христе, ми повери и го изкупи с богочовешкото Си Тяло, каква вяра има?“ И се уверих, г-н кмете, че нашият народ има търпение, има и национален патриотизъм, колкото и да беше подложен на опасности по време на колониализма, на турското робство, на венецианското и латинско господство. Един ден пресметнах и знаете ли колко години се оказа, че сме имали окупатори? 760 години! Един окупатор си е тръгвал, друг е идвал. И въпреки това не е било подложено на опасност православното ни самосъзнание, както е подложено сега. От нас самите е подложено на риск. Някога казвах, че е отговорна Европа. Но тя си върши своята работа. Това е едно еретическо християнство. Еретик се нарича този, който не е в истината, а тя е винаги една. Не може да има много истини. Една е само и тя е Христос „Аз съм истината…“ (Йоан 14:6). Това не го е казал нито Буда, нито Мохамед. Само папата се осмели да го каже и падна. Затова нека не ни интересува какво казват другите за нас, а да се погрижим какво ще каже Господ за нас, защото ние имаме бъдеще, колкото и да сме грешни – и вярващите, и невярващите, и маловерните имаме бъдеще. Затова повтарям: нашето бъдеще не е гробът. То не е нито обединената днес, а утре разединената Европа. Идва и нейното разпадане, както някога на Съветския съюз и на Югославия. Нищо човешко не е вечно. Знаете ли какво е вечно у човека? Неговата душа. Колко страшно! Всичко да е нетрайно – и нациите, и съюзите, които те създават, а да е вечен този невеществен материал, който е вътре в нашето тяло – душата ни!
И както чухте днес, блудният син взел наследството си и казал: „Ще отида да се забавлявам, както мога. Дай ми полагащата ми се част от наследството“. „Вземи го, чедо“. Господ е свобода, не налага волята Си. „Който иска, да ме последва…“ Аз, да знаете, в тая притча за блудния син никога не обръщах внимание на това хубаво нещо, което обикновено говорят проповедниците все около блудния син, който се завърнал и излязал баща му, и го приел, и го облякъл в хубави дрехи, и му изпекъл охраненото теле да яде и да се весели. Винаги, ама винаги съм се замислял за втория син, за добрия, религиозния, послушния, грижовния, който е нямал сили да се зарадва на завръщането на брат си. Колко е страшно! Представям си сега да се завърне един мой изгубен брат и моята мисъл да е защо заколихме телето да го изядем! Големият брат казал на баща си: „А на мене не си дал нито едно яре…“. Чувате ли за каква завист става въпрос? Искате ли да видите и вие, искам ли да видя и аз на какъв път се намира душата ми? Нека се вгледаме в себе си кога се радваме и дали въобще се радваме, когато нашият брат, приятел, съсед празнува. Вгледайте се и тогава ще видите къде се намира безсмъртната ви душа, тази, пред която стои възможността да се радва на небесната литургия, която очаква всички нас и която е благословеното царство на Отец и Син, и Свети Дух.
Пожелавам ви я аз на вас, пожелайте ми я и вие на мене! И Господ да ни удостои да останем „предмети“ в нашето време и да не се нагодим никога към каквото и да било земно нещо!
Превод от гръцки: Мария Христова
